Мария Касимова-Моасе е кандидат за вицепрезидент, издигнат от Инициативен комитет, излъчил Лозан Панов за кандидат за президент. Двамата бяха в Разград като част от предизборната си обиколка. Ето какво разказа за себе си Мария Касимова-Моасе:
Казвате, че Разград е част от Вашата родова история. Разкажете ни повече за своите корени.
Аз съм дете, пораснало в семейство на мюсюлманин и християнка. Дядо ми Мухарем, който е родом от Разград, се оженил за баба ми, българка от Бургас, с корени в гръцката махала на морския град. На мюсюлманските празници дядо раздаваше подаръци на всички внуци, на християнските това правеше баба Мария. Всички братовчеди растяхме заедно.
Аз разбрах, че на някого може да му попречи кой каква религия има чак през 1983 години в София, когато у дома дойдоха двама души от комунистическата власт да сменят името на баща ми актьора Хиндо Касимов. Разделението през годините в България се прави, за да се насажда страх у хората и задкулисни играчи да могат да прикриват безобразията си, които вършат за наша сметка.
Но хората вече започват да се събуждат. И аз като вицепрезидент ще покажа с говорене от най-високата държавна трибуна, че разделението е пагубно за народа. Че религиите и етноса не могат да бъдат основа за противопоставяне. В моето име се преплитат три религии, тази на съпруга ми е еврейска. Но аз съм една и съща личност с име, което не ми пречи да се чувствам българка.
Някак си остава встрани фактът, че културната политика може да отваря врати за развитието на голямата дипломация. Как това стои във Вашите представи? Как нещата могат да бъдат обърнати?
Аз смятам, че от години се подценяват възможностите на културната дипломация. А тя винаги работи по много прост принцип. Създава се усещане и привързаност, чисто човешка, към някакъв исторически факт, към някакъв обект, към някакво артистично преживяване или пък творческо състояние. И тогава се чувстваш привързан – когато една обществена история е станала твоя лична история, ти се чувстваш привързан, съпричастен и тогава ти логично си привързан и към обществото, което е носител на тази история. Толкова е прост механизма. Ние някак изолирахме културната политика и я превърнахме в някаква претенция. Един вид – чакайте сега да оправим другите неща – тя, културната политика ще остане най-накрая. Всъщност ние никога не се погрижихме за това от 1989 г. културата политика да стане държавна политика. Аз мисля, че познавам сравнително добре сектора като човек, който се занимава с творческа дейност – като писател, артист, журналист, имам и нужните контакти. Дете на театъра съм. И виждам изключително много възможности Ето и на мястото, на което сме в момента /Археологическият резерват Абритус/ – имаме такива прекрасни културни паметници, за които се прави нещо само кампанийно, когато се дадат някакви пари. Археолозите работят бързо, докато има пари, после просто покриват с найлони и после какво…И в същото време правим разни бутафорни паркове. Нека да има такива. Но не може да не поддържаме историческото си наследство. Така че много ми се иска да покажем първо какво ние имаме тук, защото ние ходим по старини, знаем за държави, в които хората откриват един камък и правят около него музей или някакъв комплекс, а ние стъпваме върху това и не го използваме. И другото е да превърнем България в място, където да идват световни творци и по този начин тя да се превърне във видима сцена на света на изкуството. И тогава вече самата културна политика и културната дипломация, което впрочем е меко умение, могат да се използват, защото в това умение се крият много възможности за другата голямата дипломация, която решава политически проблеми и въпроси. Така че двете неща могат чудесно да си взаимодействат.
В смисъла на това, което казват, какъв ще бъде Вашият дневен ред при „вкарването“ на културната политика в общата българска дипломация, за да може България да я използва като един мост към решаването на другите проблеми?
Първо бих направила срещи с представители на различни сфери от културния живот в България, от които да разбера директно как те виждат развитието на това, с което те се занимават и поставянето му на световната карта. Вярно е че правомощията на вицепрезидента не са кои знае колко големи. Но пък неговата дума се чува. И когато подемеш една инициатива и я подкрепиш с институцията, която представляваш, в качеството си на вицепрезидент, могат да се случат много неща. Освен това винаги, и това го казвам като консултант по етикет и протокол, винаги в големите дипломатически мисии при посещенията на държавни глави, в политическото взаимодействие винаги има една културна част. И тя е създадена заради желанието да се направи една емоционална връзка с мястото, с хората, с някакво уникално историческо или културно преживяване. И ето в тази посока може да се работи като се създават програми, в които политическата, държавническата част да бъде в тандем с културата и изкуството. А ние като страна имаме възможности да предложим много неща – участието в световни форуми на наши артисти, представянето на страната като дестинация за културен туризъм, изграждането на инфраструктура, а покрай инфраструктурата се откриват и работни места. И ето как културният факт може да стане нещо, което да е полезно за всички в обществото. Така страната може да бъде разпознаваема на международно ниво. Това е много работа, но когато има идея и план за нейната реализация, работата се върши и целите могат да бъдат постигнати.
Купуването и продаването на гласове е престъпление!