Зажаднялата за сценично изкуство разградска публика напълни снощи залата на Общинския културен център. За пръв път в Разград бе представена една от новите постановки на Театрално-музикален център-Разград. Първи „Частица любов“ с режисьор Андрей Калудов видяха столичните зрители. След разградската премиера навръх женския празник Осми март разговаряме с актрисата от „Частица любов“ Гергана Стоянова. Един от най-разпознаваемите гласове не само в театралния, а изобщо в обществения живот в България, сподели пред Разград24/7, че се чувства щастливка заради това, че е играла и в театъра, и в киното, в сериали, била е водеща в телевизията, занимава се и с дублаж. Така е усетила цялата пълнота на актьорската професия. Не е от жените, които крият възрастта си – наскоро навърши 50 – и това внася у нея само спокойствието, не нищо не е на всяка цена. За мечтата да играе в комедии, за дублажа и рефлекса в магазина, за това децата на Гергана Стоянова я рисуват, прочетете в това интервю.
- Получихте ли частица любов от разградската публика или дадохте? Как Ви посрещна тя, как Ви изпрати?
- Частица любов е твърде оскъдно описание, ако трябва да определя снощната вечер. Много се вълнувам, защото беше прекрасна вечер, получих не частица любов, получих облак от любов, в който бях обгърната. Облак от обич по-скоро, защото любовта е свързана с пеперуди в стомаха, с химични промени в мозъка, а тук става въпрос за чиста обич, която аз усетих от сцената.
- А с хората от Театрално-музикален център-Разград как работихте и имате ли желание и намерения за нови планове с разградския театър?
- За първи път работя с колегите от разградския театър, но спомените ми от всички театри, в които съм работила – Пернишкия, Пазарджишкия – са, че в театрите има хора, които до такава степен пазят любовта към театралното изкуство, че ти чак се учудваш. Те сякаш са извън времето, и тъй като ми се е случвало много-много отдавна за последен път да работя в театър „Сълза и смях“, после театър „Барбуков“, малко се страхувах дали тази обич и любов към театъра, това вълнение към театралното изкуство е останало запазено до днес. Това, което помня, когато започвах като начинаеща актриса, това усетих и днес, такава преданост и такова внимание към актьорската работа. Те ми създават толкова силен гръб, аз по никакъв начин не се чувствам несигурна, когато имам тези хора в екипа си. По отношение на следващи проекти – имам планове, обаче няма да ги споделя сега, мисля, че един от тях ще се осъществи до края на годината.
- Различно ли е отношението към театралното изкуство на столичната публика и публиката от останалите населени места?
- Столичната публика е малко по-пренаситена от театрална информация. Да не говорим, че там познават актьорите, знаят общо-взето развитието им, следят го, много по-критични са и понякога дори търсят под вола теле. Опитват се да задоволят театралния си глад по някакъв начин, който е доста по-взискателен и по-критичен към работата на режисьора, на сценографа и към театралната постановка като комплексно цяло. Докато тук аз усещам, че не е толкова важно дали декорът е скъп, дали декорът създава вълшебството, което някой си е представял, пристъпвайки прага на театъра. Тук просто се оставят на усещаното да ги водиш през театралната пиеса.
- Какви са Ви впечатленията от следковидната публика, има ли жажда за изкуство или обратното – притеснение и липса на необходимост от духовна храна?
- Промени се само числеността на публиката, което е много тъжно, защото преди да започнем да страдаме от Ковид и да започнат всички мерки покрай пандемията, залите бяха пълни. И не само в София, на много места в страната билети за театър се купуваха в момента, в който бяха пуснати в продажба. Сега това, което се промени, не е вниманието на публиката към артиста и към театралния продукт, а числеността. Може би все още се страхуват голяма част от зрителите да влязат в зала, може би все още има такива, които не са ваксинирани, които нямат зелен сертификат, не са преболедували и страхът да запазим здравето си излиза по-силен от глада за театралната постановка.
- Този спектакъл е обявен като комедия, а повече сме свикнали да Ви виждаме в драматични роли, кое ви е по на сърце?
- Беше обявен като комедия, но той е комедия толкова, колкото са комедии пиесите на Чехов. Честно казано, тъй като има заложени комедийни моменти, аз си мислех, че публиката няма да ги усети, защото тя много по-трудно влиза в тайнството, когато гледа моноспектакъл. Аз обичам да играя комедия много, обаче това ми се случва много рядко. Надявам се, че сега, след като навърших 50, ще има режисьори, които ще открият и моя комедиен талант. Смея да твърдя, че имам чувство за хумор, то се отглежда и възпитава много трудно, защото трябва много повече мисъл и много по-голяма подплата на интелект.
- А избор между театър, кино, телевизия можете ли да направите или актьорът е актьор навсякъде?
- Актьорът навсякъде е актьор, но когато имаш ангажименти и в телевизията, и в киното, и в театъра, и в големи филмови продукции, защото работата в тях е различна от тази в сериалите, тогава можеш да усетиш разнообразието на професията. Аз съм сред щастливците, които усетиха пълното разнообразие на актьорското предизвикателство, защото съм се снимала в сериали, тип сапунена опера, снимала съм се в единични големи филмови продукции като „Миграцията на паламуда“ и „Шивачки“ на Людмил Тодоров, в чужди продукции, водила съм телевизионни предавания и дублирам непрекъснато филми. Мисля си, че това по някакъв начин ти запълва всичките сетива и желанието да развиваш актьорския талант в различни посоки. Това е най-хубавото, което ми се случи в живота, защото аз много харесвам професията си и успях да я усетя в цялата й пълнота.
- Имате ли любима роля и сбъдната мечта за роля?
- Не мога да кажа, че имам сбъдната мечта или любима роля, защото всички роли са предизвикателство, особено тези, които са далеч от мен като същност, като чувствителност, както се случва сега с моноспектакъла, който играя. Много ми е трудно, защото героинята е доста далеч от мен като мислене, като чувствителност и като поведение.
- И все пак най-известен е гласът ви от дублажа, разпознават ли ви в ежедневни ситуации, в супера например, как реагират? Създава ли това комични ситуации в ежедневието?
- Така се случи, че в моята кариера гласът ми тръгна преди мен, и всъщност аз се занимавам с озвучаване над 25 години – от 13 март 1995 г. – и когато зрителите започнаха да свързва лицето с гласа, тогава изведнъж бяха удивени, че аз озвучавам всичко около тях. Случвало се е да вляза в магазин, мълча си, избирам, и в момента, в който кажа „Може ли това?“ и започват да ме гледат скришом и е чудят „Сега тази каква беше, от телевизията ли беше, не, тя е някаква политичка, не, някаква журналистка беше, а не, не, всъщност коя беше тази“ и много често не могат въобще да се сетят как се казвам. Гласът ми буди някакви спомени, но дори не могат да се сетят, че това е гласът от „Уважаеми клиенти, отваряме каса 1“.
- Към днешния празник Осми март какво ви е отношението, има ли нужда един ден в годината жената да е обгрижвана, а през всички останали предимно тя да е тази, която полага грижа за семейното гнездо?
- Не, жената има нужда от много дни, в които да бъде обгрижвана, защото мъжете около нея не осъзнават, че тя е майка, съпруга и домакиня на пълен работен ден. И тя прави това по подразбиране, т.е. ако ти не го правиш, ти даже не ставаш за семейство, такова е общоприетото мнение. И всяка жена е длъжна да прави това, тъй както едно време всяка жена е била длъжна сама да направи чеиза си, да може да тъче, на нашива, да бродира и т.н. В последните близо 10 години с огромно удоволствие празнувам този празник, защото се усещам като жена, която много гордо си носи името, което природата й е дала, и ролята, която природата й е отредила. Аз се чувствам, не мога да кажа красива, но правя всичко възможно да съм поддържана. Чувствам се спокойна, удовлетворена и когато имам някакви безпокойства, се опитвам да си ги обясня, да обясня на себе си откъде идват, за да мога да продължа напред, станала по-силна от това, че съм преодоляла безпокойствата, пречките или предизвикателствата.
- Не сте от жените, които крият възрастта си, юбилеят Ви беше ли повод за равносметка или сте повече обърната с поглед напред, към бъдещето, втората част от столетието?
- Навсякъде съм публикувала кога съм родена – годината и датата. Задачите напред по някакъв начин не са станали повече, отколкото преди да навърша половин век. Напротив, осъзнах, че изведнъж нищо за мен вече не е на всяка цена. Няма защо да бързам да бъда отличничка навсякъде – да съм най добрата лекоатлетка, спортистка, защото аз по някакъв начин се надпреварвам със себе си. Нищо не е на всяка цена, и няма нужда вече да работя толкова много, защото по някакъв начин успях да поставя основа и в живота на децата си. Те все още не са тръгнали много напред и така уверено, с такива уверени стъпки, с каквито ми се иска, но вече не е необходимо да изтезавам себе си, личността си, за да мога да постигам всичко на всяка цена
- Те имат ли интерес към Вашата професия?
- И двамата – и сина и дъщеря ми – по никакъв начин не се занимават с актьорска работа. Даже бих казала, че са доста свити, притеснителни – не, но пред публика не биха излезли никога. Дъщеря ми се занимава с дигитално изкуство. Могат да рисуват и двамата много добре, синът ми учи втора година в Гимназията за изящни изкуства, Художествената гимназия в София. И двамата ходеха на уроци по рисуване цял живот, от 5-годишни може би. Харесва им по-скоро да рисуват, и двамата са насочени към мълчаливото изкуство, а не към публичното.
- А Вас рисували ли са Ви?
- И двамата са ме рисували. Смея да твърдя, че ме виждат като доста строга жена и майка, но Боян ме рисува като животинчета, каквито вижда в мен. Очевидно доста играя роля вкъщи, за да мога да ги забавлявам по някакъв начин и за да мога по някакъв начин да вляза в тяхната възраст, защото клишето няма как да не го употребя – нашето поколение беше едно, тяхното поколение е друго.
